Добруджа - житницата на България, е една от съкровищниците и на българския танцов фолкор. В етнографско отношение областта се простира до река Дунав на север и до Черно море на изток, но границите й със Северняшката област на юг и запад не са ясно установени. Някои изследователи приемат, че те преминават по линията Русе, Разград, Шумен, Провадия, Варна.

В областта има много преселници от Тракия, което очертава тракийска основа на танците. Но те са претърпели развитие и с времето са придобили своите местни особености. 

Повечето добруджански хорá са в умерено темпо. Жените нерядко играят на песен, която сами изпълняват, и тогава хорото носи името на песента. Мъжете най-често се залавят „на лесá“. 

Много характерна за играта на добруджанците е раздвижеността на тялото, раменете и ръцете. Танците винаги се изпълняват в леко приклекнало, „приседнало“ положение, с наклонено напред или назад тяло. Акцентите в танците почти винаги са насочени надолу, което подчертава силната връзка на добруджанците със земята и труда. 

Пружинирането е основен белег на танците в Добруджа. Характерни са още кляканията при мъжете, плавните полюлявания и повивания на тялото, набиванията и причукванията, които се изпълняват с много стегнати, сякаш „залепени“ за земята крака.

„При набиванията и причукванията добруджанецът сякаш говори със земята като с майка кърмилница.... Той ту ще я докосне леко и много кратко с петата си, ту ще подчертае всяка своя стъпка, досег или набиване с много сила или ще стъпи сдържано и спокойно.“

Красимир Петров, Български народни танци от Североизточна България – Добруджа, изд. „Просвета“, София, 1993 г.