Интересни са легендите около произхода на това жизнено и игриво българско хоро. Енда от тях гласи, че Дайчовото хоро дължи името си на богат търговец на говеда на име Дайчо, който след Освобождението загубил всичко, което притежавал, и останал почти просяк. Плевенските музиканти започнали да осмиват падението му по кръчми и тържества, а народът заигравал на мелодията в размер 9⁄16, подскачайки ту наляво, ту надясно. Така се родило Дайчовото хоро, което впоследствие добило широка популярност далеч отвъд пределите на Северна България.
Друга история пък разказва за млад момък на име Дайчо от Търновския санджак. Макар и беден пастир, той имал много весел нрав. Турдно понасял немотията и турския гнет, но народните песни и танци изпълвали духа и снагата му със сила. Събрал дружина и станал хайдутин. За подвизите му се разчуло чак до султана. Заловен и осъден на бесило, той бил попитан от пашата иска ли прошка. „Прошка да ми е гората и планината, дето съм трева газил и клони потрошил“, отвърнал Дайчо и с тежките вериги на нозете заиграл любимото си хоро пред смаяните погледи на всички селяни. Слисан от смелостта и силния дух на момъка, пашата му подарил живота. Оттогава танцуваме неговото – Дайчовото хоро.
Днес в различните краища на страната, то е добило най-различни форми и наименования. Някои от тях произлизат от хороводната песен, на която се играе хорото в съответния край - например Прашното и Хайдушкото; други - от начина на изпълнение - Вито хоро, Криво хоро, Бръсни цървул; трети - от името на хороводеца - Койчово, Салкино, Търне моме; или пък от името на човека, за когото се играе - Янино, Надкино, Джинишино и тн. Други имена на дайчови хора са Подхвърли кондак, Хойсата, Зизай, Нане!, Попско хоро, Абдай и др. Повечето специалисти групират всички тези хорá в тактов размер 9/16 под общото название "дайчови хорá".
Как се играе дайчово хоро?
Дайчовото хоро се играе най-често водено или вито, по-рядко в затворен кръг. Може да се играе смесено от мъже и жени или разделно. Те се залавят помежду си за длани, като ръцете най-често се люлеят напред и назад.
Характерно за всяко дайчово хоро е неговото основно движение – подчертан подскок на „раз“ и три последователни стъпки, изпълнявани на всеки следващ дял от такта ("два-три-четири"). Това движение, наречено Дайчова, може да бъде изпълнено последователно с единия и с другия крак и в много случаи комбинацията от изпълнението му в различни посоки оформя облика на различните дайчови хора.
Един от популярните варианти на Дайчово хоро се състои от две дайчови напред вдясно, една назад и една вляво.
Движението на ръцете напред и назад е волно и подчертава изпълнението на основното движение на краката. Видът на хорото предполага известна свобода на всеки хороигралец да импровизира в изпълнението и да допринася за неговата красота. Традиционно в началото и в края на Дайчовото хоро се хващат най-изтъкнатите хороигралци – мъже.
„Понякога, при бързо и буйно хороиграене, крайният хороводец, опашкарят, се впуска и извива вихрено и волно напред – гони в надпревара първия, челния хороводец, който води хорото, и тогава то основно видоизменя своя първоначален ход, става буйно, откъдето Дайчовото хоро е получило и името си „Лудешкото“
Борис Цонев, Български народни хора и ръченици, Том I, изд. „Наука и изкуство, София, 1950
Името Излетушка пък идва от „излитането“ на няколко по-големи майстори, които не търпят да играят между обикновените хороигралци, отделят се с по-големи крачки напред и с вихрените си стъпки повличат всички останали.
Независимо под какво наименование или комбинация от стъпки, Дайчовото хоро е едно от най-красивите и вихрени български хора, което всеки играе с наслада и много настроение.