История на балета 

Балетът възниква през XV в. в италианските ренесансови дворве, когато благородници се събират на пищни тържества, а музиката и танците се превръщат в сложни зрелищни спектакли. Майсторите танцьори показвали движенията на благородниците, които сами взимали участие в представленията. През XVI в. Катерина де Медичи започва да поддържа и финансира балет във френския двор с музика, песни, танци, декори, костюми и поезия. Век по-късно, крал Луи XIV спомага за популяризирането и стандартизацията на изкуството. Страстен танцьор, самият той изпълнява много роли в балетните постановки, включително тази на Краля Слънце от Ballet de la Nuit. В тази епоха именно балетът оформя своя класически облик. 

През 1661 г. в Париж е открита танцова академия, а 20 години по-късно балетът се премества от балната зала на сцената. Френската опера Le Triomphe de l'Amour включва различни балетни елементи, създавайки дългогодишна оперно-балетна традиция във Франция. Но френският балетмайстор Жан Жорж Новер вярва, че балетът може да съществува и като самостоятелна форма на изкуство. Именно неговата работа върху експресивното и драматично движение в балета, се смята за предшественик на сюжетните балети от XIX в.  

Ранните класически произведения като Жизел и Силфида възникват през първата половина на XIX в. Романтичното движение тогава оказва силно влияние върху изкуството, като се концентрира върху свръхестествения свят на духовете, магията и често показва жената в нейната крехка и пасивна светлина. Танцуването на върха на пръстите (на палци) в романтична бяла тюлена пола до прасеца (пачка) се превръща в норма за балерината.

Руските хореографи и композитори от втората половина на XIX в. издигат балета до нови висоти. Лешникотрошачката, Спящата красавица и Лебедово езеро представят класическия балет в неговата най-грандиозна форма. Класическата техника е разгърната във върхова степен, включвайки най-сложни комбинации от стъпки, скокове, въртения, равновесия и изобщо постановка на тялото. Романтичната пачка е заменена с по-къса и твърда, която да покаже краката на балерината и да разкрие трудността и красотата на нейните движения. 

В началото на XX в. руските хореографи Сергей Дягилев и Мишел Фокин започват да експериментират с движения и костюми, излизайки отвъд границите на класическата балетна форма и история. Дягилев работи с композитора Игор Стравински върху балета „Пролетно тайнство“ – произведение, което е толкова различно от всичко правено досега, че предизвиква бунт на публиката. 

Хореографът и основател на New York City Ballet, Джордж Баланчин, променя балета още повече, въвеждайки форми, които днес наричаме неокласически балет. Той е смятан от мнозина за най-големия новатор на съвременния безсюжетен балет. Без определена сюжетна линия той използва движението, за да изрази музиката и да освети човешките емоции и стремежи. 

Днес балетът е многостранен. Класическите форми, традиционните истории и съвременните хореографски иновации се преплитат, за да оформят характера на модерния балет.  Хореографите продължават да създават разнообразни стилове, а балетните трупи предоставят на публиката все по-богато театрално изживяване.